Cesar Millan

Не харесвам кучета. Прекалено любвеобилни са, скачат, лаят и са needy един вид. Ужас. Това си мислех преди да гледам „Говорещия с кучета“ – предаването по National Geographic с Цезар Милан, в което той „поправя“ агресивни, непослушни, невротични и всякакви други проблемни кучета… show more буквално за минути.

Не се шегувам – гледайте предаването (isohunt, има го и в замунда на български, но без сезон 1 който е най-готиния). Кучета, които се държат ужасно със стопаните си, хапят, лаят агресивно по всеки, ядат обувки, пишкат в центъра на стаята… при появата на този човек се успокояват, лягат или сядат и го гледат сякаш е техния бог…

В шоуто си, а по-подробно и в първата си книга Cesar’s Way, Цезар Милан обяснява най-базовите принципи на психологията на кучето и как повечето стопани си нямат идея за тях, поради което се държат с кучетата като с играчки или като с глезени деца. Но кучето не е глезено дете, нито играчка – то според Цезар е куче, предците му са вълци и то е резултат от милиони години еволюция, която опитомяването не е успяло да изтрие от гените и инстинктите му. Кучето е умно и има психологически нужди – и когато собствениците му поради незнание не успеят да ги удовлетворят, когато се държат с него не както кучешката му природа има нужда, а както на тях им е приятно – тогава се получават проблемите.

Основите на тази идея са известни на добрите собственици на кучета даже у нас – чувал съм израза за някой който разхожда кучето си „Какъв стопанин е той, кучето му го води, вместо той да води кучето си“.

И това, вярвате или не, е тайната на Цезар Милан и неговата магия над кучетата. За милиони години, природата е заложила в кучето то да живее в в група, в глутница. Там има само две роли – водач и член на глутницата. Водачът невинаги е най-силния, не е и най-агресивния – той е най-умния, самоуверения, спокойния, уравновесения. Той е този, който взема решенията – къде да се ходи, как да се ловува, кой да яде първи и кой последен. На неговите плещи пада задачата да преценява всяка ситуация – а другите членове на глутницата гледат него, за да знаят как да реагират и какво да правят.

Кучетата имат по-силен от всичко инстинкт към тези две роли – да водят или да следват. За домашните кучета, хората които ги отглеждат са тяхната глутница. Те така виждат нещата. Ако стопанинът им не се държи достатъчно самоуверено с тях, ако не води, а само ги глези като малки деца, те чувстват празнина и се стремят да я запълнят, като се опитват самите те да станат водачи, чувстват се призвани да спасят глутницата по този начин, като поемат водачеството. Такива кучета можете да видите много – те дърпат стопаните си напред при разходка – защото те водят, дори да са дребни пинчерчета. Ръмжат, когато някой се опита да им вземе храната – защото тя е тяхна, а той е по-ниско от тях. Качват се по леглата, защото ТЕ решават къде да спят.

Лошото е обаче, че кучетата живеят в човешки свят, който не разбират напълно. Опитвайки се да бъдат водачи на „глутницата“ си, те трябва да вземат всички решения… но не могат и го осъзнават. Телевизор, автомобили, различни правила, различни хора и животни по улицата – кучето не може да знае и познава всички тях… но като водач чувства нуждата да може. Това поражда силен психологичен конфликт у кучето, прави го нервно, агресивно, получават се неврози.

Как Цезар Милан „поправя“ такива кучета и как в Cesar’s Way учи собствениците им да го правят? Съвсем просто – в серийките той поема, а в книгата – кара собственикът да поеме водачеството на домашната „глутница“. Да снеме от плещите на кучето си смазващия психологически товар то да е отговорно за вземането на решенията в свят, който не разбира. Ефектът е моментален – успокоено, че има силен лидер, на когото да разчита, кучето заема позицията на член на глутницата и гледа с обожествяващ поглед собственика си, отпуснато, щастливо, с тупаща опашка.

А лидерството се поема лесно… но е постоянна задача. Лидерство – упражнения – ласки. От това се нуждае кучето, но в този ред – и това трябва да дава стопанина, за да е лидер. Винаги върви отпред, а кучето на къса каишка до него или малко зад него. Винаги минава пръв през вратите, кучето след него. Ясни правила за това къде може да ходи кучето в къщи, къде да ляга и къде не – спазвани винаги. Стопанинът решава кога да се излиза, кога да се играе, кога да се яде – не кучето, колкото и мило да гледа.

Кучето няма нужда от съчувствие, от радване – в природата даже майка му не прави това. Хората имат нужда да правят това с кучетата си, но когато не е в подходящото време, то създава неврози и психози у тях, особено съчувствието и гушкането когато са наранени или уплашени и искат да са сами. Балансираните, спокойни кучета не скачат по хората за да „им се радват“, не ги лигавят, не тичат насам-натам – ние мислим това за признаци на привързаност и радост, но всъщност са симптоми на нервност, неувереност, страх от изоставяне, болезнена нужда от внимание… причинени от неинформирани стопани.

Минимум 1 час разходка дневно с бързо темпо – това е основата на връзката между стопанин и куче. Вълците това правят по цял ден – бягат един до друг. Цезар Милан препоръчва 40 мин. сутрин и 20 след работа разходка с бързо темпо, без спиране за да души кучето или да препикава всяко дърво, без да се пуска обикаля само – кучето има нужда да ходи или бяга до лидера си най-много от всичко. След това идват играта и ласките.

Хора, не кучета

Изобщо, предаването и книгите на Цезар Милан са обучения в лидерство. В тях има съвсем малко готови техники (той и съвсем малко техники ползва), и много обяснения за основни положения в това как да си лидер и да се държиш като такъв. След сесия с него, хората ходят по-изправени, по-горди, по-спокойни и уравновесени… и кучетата им усещат това.

Разбира се, изпадайки в подробности и технически обяснения, може би не успях да изкажа в пълнота истинското си възхищение от Cesar’s Way и изобщо от идеите на Цезар Милан. Те са релевантни далеч не само за кучетата, а и за хората, за отношенията между тях. Той описва различни начини на мислене за определени проблеми, различни ценностни системи и начини за възприемане на света… и защо някои от тях са погрешни, а други – правилни.

Накратко – гледайте предаването и прочетете книгата. show less

Unlike several reviewers here I actually enjoyed the personal and conversational tone - this is applied William Zinsser's *On Writing Well* at its best: make it personal, engage your reader, don't be afraid to use the first and second persons. Yes, the book is full of anecdotes, but Cesar uses them as illustrations, not as evidence. It's not about Junior the pit bull or Mr. President the bulldog, it's about the lessons the author has learned from hundreds of dogs throughout the years. The show more anecdotes make it easier for the reader to relate to the story, that's all.

There are some wishy-washy passages ("dogs are instinctual", etc), but on the whole I learned a lot from this book. It contains so much counter-intuitive information that I had to pause the reproduction (I had the audio version) every ten minutes or so to take notes and process what I had just heard. Ex.: you don't pick the puppy that comes running into your lap (that's a high energy dog, only suitable for trainers and people with lots of free time and patience); you don't introduce the dog to your whole house on the very first day (he must learn that *you* are the pack leader and owner of the territory); it's better to adopt a "no talk, no touch, no eye contact" policy in the first days (it avoids overexciting the dog and teaches him that he must *earn* your affection).

Maybe some of it is hogwash. And I have no idea what the results are *relative* to other training philosophies. But that's a guy who's successfully trained hundreds of dogs whereas I failed miserably with the three dogs I owned as a kid (a Belgian Malinois, a Weimaraner, and a Brazilian Terrier, all of whom deserved better). I'm probably better off following Cesar's advice than doing whatever *feels natural* or whatnot. And that’s probably true for most owners. show less

Cesar Millan, the 'dog whisperer' writes about his life and his methods. An interesting mixture of really good, professional viewpoints and banal advices, for me a bit too much emphasis on the mystical energy, energy-flow, energy channelling, etc. Apart from this mumbo-jumbo, a good book for dog owners.

If you expect tips, training formulas and solutions for specific problems you have with your dog, then this is not a book for you. The thing is that Cesar´s way of dealing with dogs is more holistic, intuitive and based on the "pack leader" view. This is a great book and an eye opener on how we should treat our dogs: as dogs and not as people.